Дефиниция за Опълчение

   ОПЪЛЧЕНИЕ - думата има руски произход от глагола ополчаться със значение възстановявам, настройвам, противопоставям, противодействам (опълчвам се). Т.е. опълчението е отбранително понятие, противопоставящо се на преди това възникнали заплахи, агресии, разрушения и др. посегателства срещу ЦЕЛИЯ народ и/или държава с цел възстановяване на преди това нормалното битие на народа...

   Друго значение на думата е доброволно организирано военно формирование пак със същите цели.

   В зависимост от местоположението на противника имаме два вида опълчение:

1. Срещу външни на държавата посегателства.
2. Срещу вътрешни такива.

  Така общото понятие опълчение се разделя на две, като второто получава ново име от английското MILITIA (МИЛИЦИЯ - войска, запас(на) армия в Англия и САЩ, НАРОДНО опълчение.

В различните страни ОПЪЛЧЕНИЕТО има различни предназначения като хора, способни за военни действия и такива, способни само за тилово поддържане; народно — стихийни народни, самоорганизирани формирования за защита от посегателства; държавно организиран резерв на въоръжените сили, който се свиква само по време на война. Има спомагателно значение и е съставено от лица, отбили срока на задължителна срочна или безсрочна военна служба или по някаква причина освободени от служба в постоянната войска, но физически годни за военно дело...

   Историческа необходимост от съвременно опълчение

Налице са както външни, така и вътрешни посегателства срещу народа и държавата. Последната е блокирана - институциите са до толкова неграмотни и корумпирани, че действат като вътрешен враг и разложител на държавата и така извършва ГЕНОЦИД над народа. От съвременния КРЪВЕН ДАНЪК (емиграция) и засилване на смъртността страната е загубила повече от 3 милиона души в активна трудова възраст за 15 години. Такъв МОР не е имало и през най-тежката и кръвопролитна война, в която България е участвала. Дори и след войни, броят на населението бързо се е възстановявал и икономиката е стигала до военно равнище за няколко години. Но сега не се наблюдава никакво възстановяване вече 25 години. От това се възползват и външни разложителни за нашата държава сили и поради това и териториалната цялост, и независимостта на народа са не само под заплаха, но и в процес на УСИЛЕНО и БЪРЗО РАЗЛОЖЕНИЕ. От 20 години страната е в

НЕПРЕКЪСНАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

Затова, ако народът САМ не се самоорганизира в ОПЪЛЧЕНИЕ по горните дефиниции, е обречен на изчезване и замяната му на неговата собствена територия от чужди племена и народности. Нека се поучим от историята на българското опълчение и да защитим Родината си:

ИСТОРИЯ на БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

Българското опълчение е военна част от състава на Действащата Руска армия на Балканския полуостров, в която българи-доброволци и руски военнослужещи се сражават на страната на Русия срещу Османската империя в Руско-турската война (1877–1878) за Освобождение на България.  Българите, участници в Българското Опълчение след освобождението, са наричани „опълченец-поборник“.

Сформиране

Най-ярката изява на Българското националноосвободително движение по време на Руско-турската война (1877 - 1878) е сформирането и действията на Българското опълчение.

Първоначалната идея за неговото организиране, структура, задачи и т.н. се разработва от генерал-майор Ростислав Фадеев в записката „Болгарское дело в турецкой войне“. Руското военно министерство, основавайки се на нея, съставя главните положения „за организирането на българската войска“ - проект за създаването на българска въоръжена сила с военно-полицейски, конвойно-етапни и помощни функции в състав от 3 бригади и 6 конни сотни. Предвижда се след Освобождението от тази въоръжена сила да бъде развито пълно Опълчение. Окончателното решение за създаването на Българското опълчение е взето на 13 ноември 1876 г. от император Александър II по време на съвещание, в което участват великият княз Николай Николаевич и военният министър генерал Дмитрий Милютин. На 17 април 1877 г. (нов стил 29 април 1877 г.) главнокомандващия на действащата руска армия на Балканския полуостров Николай Николаевич издава заповед №40 за създаването му. От императора са утвърдени и „Правила за създаването на Българското опълчение“.

Като основна задача на опълчението е определено оказването на съдействие на руските войски главно чрез поддържане на реда в освободените български земи. Фактическото създаване започва още на 31 март 1877 г. Първоначалното ядро от около 700 опълченци е образувано в Кишинев. и е наречено „Пеши конвой на главнокомандващия великия княз Николай Николаевич“. Разраства се след преместването на лагера край Плоещ. Формирани са 6 дружини, а през лятото на 1877 г. още 6. Броят на опълченците достига 7 400. До създаването на проектираните конни сотни не се стига.

Подборът на доброволците е извършен от „Комисия за приемане на доброволци“ , която преценява годността за военна служба. В редиците на опълчението са приети българи-доброволци от 14 до 65 годишна възраст. Личният състав е набран предимно от средите на участниците в национал-революционното движение и Сръбско-турската война (1876). Съдействие за набиране на доброволци оказва Българското централно благотворително общество в Румъния и Славянските благотворителни комитети в Русия. Опълченците са с права на военнослужещи от Руската армия.

Състав

За началник на Българското опълчение е назначен

генерал-майор Николай Столетов. Началник-щаб е полковник Ринкевич. Назначени са щабни офицери, полковник Енгелхардт и подполковник Фьодор Де Прерадович.

По своята численост и структура опълчението е сравнимо с усилена военновременна пехотна дивизия. Състои се от 3 бригади всяка в състав, 2 дружини от по 5 роти.

Командири на Опълченски бригади : I-а полковник Корсаков, II-а полковник Леонид Вяземски, III-а полковниик Михаил Толстой.

Командири на Опълченски дружини : I-а подполковник Константин Кесяков, II-а майор Куртянов, III-а подполковник Павел Калитин, IV-а майор Редкин, V-а подполковник Нишенко, VI-а майор Беляев.

Командири на самостоятелни дружини : VII-а подполковник Тизенхаузен, VIII-а щабс-капитан Мерчански, IX-а подполковник Лвов, X-а майор Доршлунг, XI-а подполковник Гаспаревски, XII-а майор Корниловеч.

Командният състав е от общо 136 офицери. Сред тях са и българите офицери и подофицери в Руската армия: подполковник Константин Кесяков, капитан Райчо Николов, поручик Делев, Петко Стоянов, Константин Шиваров, Атанас Узунов, Димитър Филов, Данаил Николаев, Стефан Любомски, подпоручик Стефан Кисов и Аврам Гуджев. Назначени са и дружинни лекари: Константин Бонев, Сава Мирков, Константин Везенков, Андрей Богданов, Иван Панов и Яков Петкович.

Опълченците преминават системна военна подготовка под непосредственото командване на руски офицери. Въоръжени са със стрелково оръжие, пушка „Шаспо“ обр. 1866 г. с тесак. Снабдяването се поема от бюджета на военното министерство и Московския славянски комитет.

Самарско знаме

Жителите на руския гр. Самара подаряват на Българското опълчение бойно знаме, наречено на града Самарско. То е изработено още през 1876 г. и е предназначено за въстаналите през м. април българи. Знамето е връчено на 6 май 1877 г. в опълченски лагер край гр. Плоещ на III-а рота, III-а опълченска дружина от руския общественик и славянофил Пьотър Алабин и Ефим Кожевников . На него са образите на „Иверската Богородица“ и „Св. св. Кирил и Методий“ (днес се съхранява във Военно-историческия музей в София). След форсирането на река Дунав започва изграждане на 6 нови дружини, като в крайна сметка Опълчението надхвърля 10 000 души.

Участие във военните действия

Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение и му възлага помощни интендантски функции. Поставено е под управлението на княз Владимир Черкаски. Добрата подготовка на опълченците, ентусиазма и желанието за участие в реални бойни действия променят първоначалния замисъл. На Опълчението вече се гледа като на ефективна бойна част. Причислено е към Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко. Участва в боевете при Търново, Нова Загора, Джуранли и Стара Загора.

В началото на август 1877 г. е предадено към Шипченския отряд. Изнася основната тежест на Шипченската битка заедно с Тридесет и пети пехотен брянски полк и Тридесет и шести пехотен орловски полк. След затихване на боевете при връх Шипка е изтеглено за възстановяване. Участва в зимното преминаване на Южния отряд през Стара планина (под командването на генерал-лейтенант Фьодор Радецки). Проявява се в битката при Химитлийски проход, Шейновската битка и разгрома на Централната армия. Участва в прочистването на Източна България от скитащи остатъци на османски части, черкезка конница и башибозук в състава на Източния отряд.

Със забележителното си участие във войната, Българското опълчение се утвърждава като синоним на най-високите войнски добродетели на българската възрожденска нация. На Българското опълчение поетът Иван Вазов посвещава прочутата си ода „Опълченците на Шипка“.

Опълчението след Освобождението

От 28 януари/9 февруари 1878 г. началник на Българското опълчение е генерал-майор Вадим Давидов, а началник щаб е подполковник Фьодор Келер. Под негово командване Българското опълчение е трансформирано в Българска земска войска.

С приказ №13 от 15 юли 1878 г. 12-те дружини на българското опълчение са преименувани в пехотни дружини от Българската земска войска. Отчислени са от състава на Руската армия.

Народното опълчение е спомагателна въоръжена сила, съществувала в България от 1880 г. до 1891 г., използвана за резервно попълнение на редовната армия.

Създадено е със специален закон от 1880 г. за осигуряване на военната подготовка на населението, което не може да постъпи във войската, с оглед защитата на бъдещото съединение на Източна Румелия с Княжество България. Ръководството му се осъществява от Военното министерство, което поема и грижата за обучението на опълченците. В провинцията има свои окръжни комитети и чети.

Заради участието на някои негови чети (както в Оряховско) в демонстрациите на населението против установения с държавния преврат от 1881 г. режим на пълномощията последва разпускане на окръжните опълченски комитети (1882 г.), а през 1883 г. е разтурено и самото Народно опълчение, анулиран е и законът за неговото създаване.

На 24 януари 1884 г. обаче е обявена пълна амнистия на всички участници в Народното опълчение.

Във връзка с подготовката на Съединението с княжески указ през април 1885 г. е възстановен законът за Народното опълчение. Сформираните чети (особено в Западна България) вземат активно участие в Сръбско-българската война от 1885 г.

Опълчението съществува до 1891 г.

ПРЕПРАТКИ

ХРАБРОСТТА на Българското  ОПЪЛЧЕНИЕ
през Руско-Турската война

Сръбско-българска война

МАКЕДОНО-ОДРИНСКО ОПЪЛЧЕНИЕ